Известният бургаски поет Николай Искъров загина през 2001 година при тежка катастрофа заедно със съпругата си Красимира Донева. Днес, 20 години по-късно, си спомняме за него и вечните му стихове, завещани на поколенията. Определян от приятели и колеги като изключително ерудиран, познавач на нашата и световната поезия, човек, който умело борави с различни ритмически размери, мъжкар, с изострено чувство за чест и справедливост.
До последно милее най-много за Бургас, семейството, морето… и не спира да се удивява от своите деца – Искър и Мира.
Николай Искъров е роден на 28 юни 1951 г. в с. Крушето, Великотърновско. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”. Прекарва голяма част от живота си в Свищов, но Бургас е градът, в който Николай Искъров става поет и остава дълбоки емоционални следи.
Той е част от поетичния дух на Бургас, близък приятел е с Христо Фотев. Поетичното общество не се изненадва, когато през 1980 година заедно с Недялко Йорданов създават алманах „Море”, най-авангардното списание, излизало извън столицата.
Николай Искъров публикува преводи и проза. Носител е на национални и регионални награди за поезия. Редактор в алманах “Море”. Основава първото частно издателство в България “Делфин прес”. Член на СБП. Председател на Дружеството на писателите – Бургас. Член на Ротари клуб – Бургас. Превеждан на руски, полски и английски. Почетен гражданин на Бургас (посмъртно).
Автор е на стихосбирките: “Далече от снега” (1976) , “Пясъци” (1980), “Нима” (1990), “Стихове” (1995), “Блус в зелено” (2001) и на детската “Цяр за цар” (1989).
На негово име е учредена награда в рамките на националния конкурс за поезия “Свищовски лозници”.
През 2019 година бе представен сборник с всички стихове на поета Николай Искъров и филм за него.
Книгата „Скитникът на моята душа“ (ИК „Знаци“, 2019 г.) съдържа 126 стихотворения. В нея, освен поезията на Николай Искъров, са добавени слова за него от Недялко Йорданов, Керана Ангелова и Владимир Янев. На последна корица има думи на Румен Леонидов, написани специално за това издание.
Книгата съдържа и интервю с Николай Искъров от 1996 година, публикувано тогава в националния вестник „Континент“, първото интервю на Румяна Емануилиду от поредицата „Лица“.
И АЗ
И беше сладък този залък, по-чист от нафора той бе –
ти беше сам, ти беше малък под свечереното небе.
И ти – покрай реката тичаш със мокри от дъжда коси.
Луната с цвят апоплектичен загадъчно над теб виси.
Как светеха петите боси, там, в лепкавия юлски мрак!
Любовен стон на млади косове – ранен от свирката на влак…
Жените влизаха в реката със хълбоци от свян и грях…
Аз чувам още този кратък – мъчително-ликуващ смях!
И нажежени до полуда, прекрасно неми и сами
очаквахме да стане чудо – проклятие да заръми
върху блестящите им плещи – да се разсипе този свят,
но над телата им горещи кълбеше пара с дъх на хляб.
Ах, беше сладък този залък, от нафора по-сладък бе.
Защо не си останах малък под свечереното небе!
***
До днес не мога да повярвам, че пясъкът е моето начало…
Нима вълната е облизала с език студен на раменете ми седефа?
С душа, надвесена от моста, надничам в отражението бяло –
това не е, си мисли тя, на моите криле релефа.
Защото вчера полетът ми беше друг, а не надолу –
летят над мене птици и не зная аз какви са –
навярно там, високо в синьото, и мургаво, и голо
ще се откъсне тялото ми с писък…
Ще заблести със вчерашно сияние – по-страшно,
ще свие колене и въздух ще изпълни пак гърдите,
и всеки сам със себе си ще бъде,
за да не види
как петите прашни
като помътени очи в зеленото политат…
